Не помня време от живота си, в което да не съм творил. Обичам да творя и обичам изкуството. Като малък пишех историйки в тетрадки и ги илюстрирах. На 12 семейството ми купи дигитален апарат, с който започнах да правя първите си фотографии и видеа. По-късно се научих как да монтирам клипове и да ги споделям онлайн. Когато станах на 14 се записах в театрална школа и на уроци по класическа китара. След гимназията работих две години с пътуващ куклен театър.

През 2017 г. заминах за Англия да уча кино в Университета по изкуства в Борнмът (AUB). През 3 годишния си престой там имах възможността да експериментирам и да науча много за киното на теория и на практика. Дипломирах се през 2020 г., след което се върнах да живея в България.

2019 г. с група приятели заснехме документалната поредица „Коя е България?“. В продължение на повече от две седмици обиколихме България и интервюирахме хората, с които се запознавахме. Това беше първия ми сериозен документален проект. Той ме накара да заобичам документалистиката и да искам да участвам в още подобни проекти.

2020 г. спечелих финансиране от Национален фонд „Култура“ за фотографския проект „Елементи“ и на 9 март 2021 г. открих първата си самостоятелна изложба.

2021 г. втори мой проект проект, „Градско Сафари“, бе одобрен по-същата програма на НФК, върху който работя в момента.

Обичам обсурдизма, сюреализма и документалистиката. Обичам да си мисля „Какъв, по дяволите, е смисълът на това?“. Обичам странното и загадъчното. Обичам хумора и комедията. Обичам философията и размислите. Обичам да слушам и наблюдавам. Обичам подкастове и книги. Филми и фотографии. Колекционирам музика. Намирам красотата в обикновеното и скучното. Изкуството ми се променя заедно с мен, но това, което винаги остава, е неуморимото ми желание за изява и експериментация.

Представям се като „Игнат , Игнатов“. Сигурно някои хора се чудят за какво е запетаята. Тя символизира преходност. Виждам живота си и всичко останало като едно преходно събитие, непрекъснато и винаги променящо се. Няма ден, в който да се чувствам като човека, когото бях вчера. Постоянно се опитвам да бутам границите на това, което смятам като възможно за себе си, за да се развивам.